Точно както във FEAR AND LOATHING IN LAS VEGAS така и в SAFE героите сякаш са неадаптирали се към времената. При първия е прехода между 60те и 70те, а втория - 80те-90те. Има известна цикличност в цялото положение : сменяме от бинджове на друсан коз и картони и порастваме, ставаме бизнесмени, ставаме сериозни, оправяме се; В SAFE забравяме за десетилетие тупане на бело в кенефа на най-голямата сграда на най-горния етаж, оправяме се, рехабилитираме се, успокояваме се. Дивергенцията е, че въпросните изменения са разгледани ксто нежелани при Гилиям, но при Т.Х. са общо взето физиологически непосилни.
Каръл, главната героиня, прекарва първата половина от филма в това несъзнателно да отказва на биологическо ниво да участва в цялото банално упражнение, което е бил деветдесетарският живот в щатите - гади и се не само заради изпарения на коли, а може би поредната фаталистична и все пак клиширана радио трансмисия; Получава гърч на рождения ден на приятелката си, не заради свещите, а заради цялото фалш добродушие на всяка една от приятелките й, дълбоко подплатено с конспиративна грубост и двуличие, което самата тя трябва да поддържа за да пасва в групата. Тази самоналожена рестрикция, наред с редица неспоменати от мен такива, е непосилна за тялото й. Краят на 20-ти и началото на 21-ви век като културно изражение са отблъснати от имунната система на тялото. Това просто не е човешко. И няма Ню Ейдж "вярвай в себе си" булшит на света, който да оправи обществената и общностната кухина, която се дълбае от 100 години. Камо ли интроспективно ще се случи.
Редът в който е вкарана жената е непосилен - фалшиви отношения, фалшиви хобита(фалшива обич?). Очевидно е, че режисьора няма интерес в това да разкрие от какво наистина боледува, а защо е болна. Идва разбира се клишираното (макар не и за времето си) разбиране "Не съм аз болен, а обществото- как аз да се оправя, ако проблемът не е в мен?". Отговор... не получаваме. Не и сигурен такъв. Иронично, опитите на героинята (подсъзнателно) да се оттърси от това, което привидно я разболява, а именно баналното, от което тя има премного като една безработна съпруга, я води до абсолютно същото в лицето на ложата на алтернативната медицина - фалшива общност, основана на сближаване през болестта, обвзета от същия застарял и беден екзистенциално патриархален ред. Вероятно единственото, което алтернативните медици отбелязват, което можем да заключим е вярно за болестта на 20-ти век, е че всеки издържа някакво количество от токсичното около себе си, и нито капка повече. Ако наистина не е Каръл (героинята, изиграна феноменално, дори в не толкова динамичните сцени), а светът около нея болен, цяра няма. И никой не е в безопасност.
P.s. Като по-учебник се играе със интериора и е феноменално постигната изолационната емоция в кадри, които иначе се пръскат от колоритни образи.
Истински шедьовър за копнеж по нещо, което никога го е нямало
Точно както във FEAR AND LOATHING IN LAS VEGAS така и в SAFE героите сякаш са неадаптирали се към времената. При първия е прехода между 60те и 70те, а втория - 80те-90те. Има известна цикличност в цялото положение : сменяме от бинджове на друсан коз и картони и порастваме, ставаме бизнесмени, ставаме сериозни, оправяме се; В SAFE забравяме за десетилетие тупане на бело в кенефа на най-голямата сграда на най-горния етаж, оправяме се, рехабилитираме се, успокояваме се. Дивергенцията е, че въпросните изменения са разгледани ксто нежелани при Гилиям, но при Т.Х. са общо взето физиологически непосилни.
Каръл, главната героиня, прекарва първата половина от филма в това несъзнателно да отказва на биологическо ниво да участва в цялото банално упражнение, което е бил деветдесетарският живот в щатите - гади и се не само заради изпарения на коли, а може би поредната фаталистична и все пак клиширана радио трансмисия; Получава гърч на рождения ден на приятелката си, не заради свещите, а заради цялото фалш добродушие на всяка една от приятелките й, дълбоко подплатено с конспиративна грубост и двуличие, което самата тя трябва да поддържа за да пасва в групата. Тази самоналожена рестрикция, наред с редица неспоменати от мен такива, е непосилна за тялото й. Краят на 20-ти и началото на 21-ви век като културно изражение са отблъснати от имунната система на тялото. Това просто не е човешко. И няма Ню Ейдж "вярвай в себе си" булшит на света, който да оправи обществената и общностната кухина, която се дълбае от 100 години. Камо ли интроспективно ще се случи.
Редът в който е вкарана жената е непосилен - фалшиви отношения, фалшиви хобита(фалшива обич?). Очевидно е, че режисьора няма интерес в това да разкрие от какво наистина боледува, а защо е болна. Идва разбира се клишираното (макар не и за времето си) разбиране "Не съм аз болен, а обществото- как аз да се оправя, ако проблемът не е в мен?". Отговор... не получаваме. Не и сигурен такъв. Иронично, опитите на героинята (подсъзнателно) да се оттърси от това, което привидно я разболява, а именно баналното, от което тя има премного като една безработна съпруга, я води до абсолютно същото в лицето на ложата на алтернативната медицина - фалшива общност, основана на сближаване през болестта, обвзета от същия застарял и беден екзистенциално патриархален ред. Вероятно единственото, което алтернативните медици отбелязват, което можем да заключим е вярно за болестта на 20-ти век, е че всеки издържа някакво количество от токсичното около себе си, и нито капка повече. Ако наистина не е Каръл (героинята, изиграна феноменално, дори в не толкова динамичните сцени), а светът около нея болен, цяра няма. И никой не е в безопасност.
P.s. Като по-учебник се играе със интериора и е феноменално постигната изолационната емоция в кадри, които иначе се пръскат от колоритни образи.
Истински шедьовър за копнеж по нещо, което никога го е нямало
